Търси за "вампирите" в Библиотека Беинса Дуно

10 Понякога ми ставаше жал за всичко това и когато отивах до огледалото да погледна къдриците си и бялата якичка на престилката, аз виждах в очите си малки, неизплакани сълзици. Много добре си спомням и ония вечери, кога то, полегнала върху насрещното легло, уморената ми майка безшумно заспиваше. Над масата падаше светло колело, оградено със сянката на абажура, а до мене, седнал на малко столче, дядо Аргир разказваше своите безкрайни, омайващи приказки. — Ех, мило детенце, да знаеш колко са били хубави косиците на малката Златка, когато е била в гората. Също като злато лъщяли те. Когато крилатият змей се изпречил на пътя й, тя не се изплашила. Никак не се уплашило момиченцето, а дори го попитало със сладък гласец: „Какво искаш ти от мене ?“ Дядо Аргир разказваше много живо и правеше с лицето си различни гримаси. Когато ми говореше за доброто момиче Златка, с което често ме сравняваше, очите му ставаха малки, като усмихнати сини мъниста. Те искряха такава милост, че сърдцето ми подскачаше от радост. Тогава, не зная защо, аз безгласно ликувах. Как ще забравя това лице на стареца! Аз се увличах до забрава в непрестанните промени на неговия израз. Той изпъваше мускулите на своите бузи, като че се готви да заплаче от умиление, а гласа му беше тих и кротък като на звънче от коледна елхица. Но когато ми описваше злите хора — вещиците и вампирите, веждите му настръхваха, бузите му се издуваха, устните му ставаха дебели и очите се мъчеха да получат свиреп израз. Но това, последното, той никога не можеше да постигне добре. Много трудно беше за дядо Аргир да направи страшни своите добри, сини очи.

— Дето са нашите, там и твоят. Мини вдясно, ще видишедна голяма пещера: там го вържи! Юнакът подкарал коня си надясно и наистина съзрял една широка пещера, която се не виждала отдалек. Там миришело на коне. Пред пещерата имало голям камък, изправен да пази конете от вълци. Юнакът махнал камъка, вкарал коня си вътре, вързал го, дал му да яде, па сетне натъкмил отново камъка и се върнал на мястото, дето се чували гласовете. Там имало една цепнатина, през която се прозирала светлина отвъд скалата. Той ударил силно с ръка в скалата, един камък се завъртял, отворил се проход и юнакът влязъл. В пещерата намерил четиридесет души разбойници, все лични юнаци. Те си оставили вечерята, станали всички, та го прегърнали и целунали: побратимили се. Питали го, разпитвали го — отде иде, къде е ходил и какви юначества е вършил. Той им разказал всичко и те се почудили на силата и смелостта му. Всички едногласно викнали: — Ти ще ни бъдешвойвода, защото си по-силен и по-сърцат от нас. Само войводата на разбойниците мълчал. Той завидял на юнака. Но момъкът рекъл: — Не съм за войвода, побратими; оставете ме! Аз не знам що е страх, та съм тръгнал по света да диря страшно. Като минавах насам и чух хора в скалата, помислих, че тук ще да е страшното. Но щом няма и при вас страшно, ще преспя тая нощ, а утре ще вървя по-натам: моят път е дълъг. Тогава войводата рекъл: — При нас, побратиме, всеки ден има страшно. Остани само два-три дена — па ще видиш! А той му казал това, защото имал на ум да го прати някъде да загине: тежко му било на сърцето, че другарите му харесали юнака, та дори искали да го направят свой войвода. Седнал юнакът при разбойниците, вечерял с тях, приказвали си чак до полунощ, па легнали да спят. На заранта още войводата се престорил на болен. Охка, пъшка, стене, извива се от божи. Питат го що му е — той не казва. — Не знам — викал, — нещо ме боли отвътре, ще ме разкъса от болки. Ох, ох! Питал го тоя, питал го оня, запитал го и юнакът не желае ли някакъв лек за тая болест. — Ако е за лек — рекъл войводата, — лек има, но е много скъп: човешка глава трябва да отиде за него. — Кажи, кажи! — рекъл юнакът. — Аз съм готов да си сложа главата за тебе: нали сме побратими! Приятел в нужда се познава. — Ех, побратиме! — отвърнал войводата. — Да ти кажа, но то е опасна работа: оня, който се наеме да ми донесе от тоя лек, ще погине. През две планини оттука има трета планина, а на върха й тече извор. Той е самовилски извор; там се събират на приказка вампирите. От тая вода да има някой да ми напълни посред нощ една кратунка и да ми донесе да я изпия, веднага ще оздравея. — Я, та то било лесна работа!— рекъл юнакът. — Още сега ще ида да ти донеса. Не ме е страх нито от самовили, нито от вампири. Юнакът отишъл веднага в пещерата, дето били конете, извел си коня, яхнал го и му казал да го отнесе през две планини на третата. — Защо ще вървим там? — попитал конят. — Да вземем вода от самовилския извор — казал юнакът. — Добре, да вървим — рекъл конят. — Войводата те е пратил на същата планина, отдето идем с тебе. Изворът е на самовилския връх. Ти се пази да те не разкъсат самовилите и да не усети старецът, че сме се върнали: инак ще ни подгони с мулето и ще ни върне. Полетели към самовилския връх, стигнали там, но от гората до мястото, където бил изворът, се простирало едно кално тресавище, та само крилат кон като тоя на юнака можел да го изгази. Дошли до самия извор. Юнакът слязъл от коня, извадил от дисагите една кратуна, която бил

Три самовилски коня Един човек си имал трима синове. Двамата по-големи често се подигравали с малкия си брат, смятали го за глупав и го пращали да върши все най-тежката работа. Той ги слушал и не казвал нищо, защото искал да има вкъщи мир. Баща им бил стар и често боледувал. Веднъж го хванала дълга болест и той, като виждал, че вече му се свършват дните, повикал синовете си, па им казал: — Познавам по всичко, чеда, че ми е дошъл краят: няма дни за мене. Всичко, що имам, ви оставям да си го поделите братски, но ще ви моля само за едно: закълнете ми се и тримата, че всеки ще преспи по една вечер на гроба ми. Тримата братя се заклели, че ще изпълнят бащината си воля. Боледувал старецът още няколко дена, па умрял. Погребали го синовете му и си разделили цялото наследство; двамата по-стари взели имота, а на малкия не дали нищо. — Не е за тебе земя и стока — рекли му те. — Нали те виждаме какъв си глупав: ще пропилееш всичко, ще те окрадат съседите и ще останеш на пътя като просяк. Най-добре ще бъде, ако останеш да работиш при някого от нас: и ще те храним, и ще те обличаме, и на хората няма да ставаш за смях. Брат им се съгласил и на това. Останал като ратай при един от братята. Вечерта след погребението той казал на най-стария брат: — Ти си най-голям от нас, хайде върви тая нощ да спиш на бащиния ни гроб. Нали уж се заклехме, когато беше жив баща ни! А брат му рекъл: — Я не ставай такъв смешен!Ей, че си глупак!Да имаше малко ум в главата си, щеше ли да ме караш да вървя да спя в гробищата? Баща ни, като всеки човек на тия години, се беше вдетинил, та затова ни караше да мусе кълнем. Кой друг е правил това, та и ние да го правим? А ти, ако искаш да си пазиш клетвата, върви! Иди спи, та поне да те удушат вампирите през нощта, а ние все ще се погрижим утре да те погребем. Глупакът не отвърнал нищо на братовите си думи. Той станал и мълком се запътил към гробищата — да спи на бащиния си гроб. Нищо го не плашело — ни таласъми, ни дяволи. Тъкмо бил заспал, един силен блясък го разбудил. Станал той, озърнал се наоколо и що да види: пред него стои хубав дорест кон; юздата, седлото, стремената — всичко от чисто злато, сърма и скъпоценни камъни, а на седлото — дисаги, пълни с жълтици, и дрехи от сърма, свила и бисер. Момъкът се толкова учудил, като видял коня, колкото се и уплашил. Но конят му заговорил с човешки глас: — Не бой се, момко, и не се плаши!Аз съм късметът на по-стария ти брат. Той не послуша бащините си думи и погази клетвата си — да спи на гроба на своя баща, затова го напуснах и дойдох при тебе. Стани, та облечи тия дрехи и се качи на седлото ми: ще те занеса, дето заповядаш, за един миг. Тия жълтици са твои: харчи, колкото ти е воля; винаги когато дойда при тебе, все ще ти нося по едни дисаги с пари. Момъкът облякъл сърмената премяна, а своите дрипави дрехи скрил в гробищата, па яхнал коня и тръгнал от царщина в царщина — да види къде що има. Тъй пътувал цяла нощ и чак на разсъмване се върнал в гробищата, слязъл от коня и си облякъл скъсаните дрехи. Конят му казал тогава: — Отскубни си един косъм от гривата ми; когато ти потрябвам, потрий го между пръстите си — и аз ще дойда веднага. Сетне конят се изгубил, а глупакът си отишъл вкъщи. Научили се съседите от братята му, че

155 Африка за спасяването на изчезналия английски пътешественик Ливингстоун. 1888 в Нови пазар се оттегля да изкара последното си десетилетие като свещеник Константин Дъновски, обвинен заради спасяването на поп Димитър от заточение с помощта на ватиканския консул Демяни, че е униатски агент. Телескопичен блик „Събралите се в Нова Загора конгрегаши от Южна България и методисти от Северна България обмениха впечатленията си и се оказа, че са стигнали до еднакви заключения. Те се оплакаха от липса на какъвто и да бил отклик на усилията им от страна на българите. Въпреки че бяха докладвани някои обнадеждаващи неща, когато откривахме новите мисии, останахме с впечатлението, че българите са съвсем други от това, което изглеждаше, че са преди седем-осем години...“ (1863) „В Лом Магдалена Илиева не може да си намери стая за живеене. Суеверията на хората ù се препречват; те напълно вярват в магии и заклинания. Сестра Магдалена не може да се настани никъде, защото не ù се ще да се съгласи с попа да идва да ръси стаята ù със света вода, за да прогони от нея злите духове, както им е обичаят да правят на всяко първо число на месеца... Поповете заплашват хората, че ще ги оставят на произвола на вампирите и караконджулите, ако не си вземат децата от протестантските училища...“ (1877) „Италианците и австрийците напълно свободно могат да изповядват католицизма, турците мохамеданството, израилтяните юдейството или германците лутеранството, обаче за българите е ерес да имат каквото и да било друго вероизповедание, ако не са под православната църква. Докато както на чужденците, и на българите се гарантира според конституцията да водят каквато и да било пропаганда, първите ще срещнат фанатична съпротива от църковната йерархия; и българите католици и протестанти трябва да са готови да бъдат заклеймени от общественото мнение като отцепници или дори предатели.“ (1891)

като свещеник Константин Дъновски, обвинен заради спасяването на поп Димитър от заточение с помощта на ватиканския консул Демяни, че е униатски агент. Телескопичен блик „Събралите се в Нова Загора конгрегаши от Южна България и методисти от Северна България обмениха впечатленията си и се оказа, че са стигнали до еднакви заключения. Те се оплакаха от липса на какъвто и да бил отклик на усилията им от страна на българите. Въпреки че бяха докладвани някои обнадеждаващи неща, когато откривахме новите мисии, останахме с впечатлението, че българите са съвсем други от това, което изглеждаше, че са преди седем-осем години...“ (1863) „В Лом Магдалена Илиева не може да си намери стая за живеене. Суеверията на хората й се препречват; те напълно вярват в магии и заклинания. Сестра Магдалена не може да се настани никъде, защото не й се ще да се съгласи с попа да идва да ръси стаята й със света вода, за да прогони от нея злите духове, както им е обичаят да правят на всяко първо число на месеца... Поповете заплашват хората, че ще ги оставят на произвола на вампирите и караконджолите, ако не си вземат децата от протестантските училища...“ (1877) „Италианците и австрийците напълно свободно могат да изповядват католицизма, турците мохамеданството, израелтяните юдейството или германците лутеранството, обаче за българите е ерес да имат каквото и да било друго вероизповедание, ако не са под православната църква. Докато както на чужденците, и на българите се гарантира според конституцията да водят каквато и да било пропаганда, първите ще срещнат фанатична съпротива от църковната йерархия; и българите католици и протестанти трябва да са готови да бъдат заклеймени от общественото мнение като отцепници или дори предатели.“ (1891) Този влак е истинска смърт и погребение! Някъде си през седемдесетте години на миналия век един италианец пътува с него и изпитва такъв ужас, че публикува специален пътепис за цялата история; йосле го превеждат в едно руско списание в Петербург и като го четеш, все едно че е предложение на сценарий за филм на ужасите. В този вид филми, както знаете, модите скачат от едно на друго, но в последните няколко варианта на един от вечните хитове на жанра, за граф Дракула, който живее от човешка кръв в двореца си в Карпатите, се въвежда един посредник от Лондон. Посредникът предлага на Дракула 135

286 – Връщайте се! – викнал той. – Връщайте се! Видях я, видях я! Излезе от празния, изкопан през деня гроб, прибра сичкия леб и потъна в земята... – Че нали вампирите излизали посред нощ? – запитали войничетата. – Ами тя излезе по-рано... и да знаете какви думи изрече... с един такъв писклив глас... – Думи ли? Че вампирите приказват ли? – Не зная приказват ли, ама тя викна, та ми прозвънтяха ушите. – И какво рече? – Че ако някой стреля по нея, гръм ще падне над селото, та всичко ще изгори. Че тя е определена да пази селото. Демек станала е пазителка на селото... И благослови сички, дето са Ă донесли леба. Че душата Ă вече е успокоена и ще я виждат само праведните... Пийналите войничета кой знае защо се развеселиха и се върнаха у дома да се наспят, но на другия ден това, което бе видял и чул Димо бозаджийчето, се разнесе по всичките махали. Наистина баба Митра повече не се яви из гробовете, но доста от жените оставяха на гроба Ă хляб, който до сутринта изчезваше... Ясна се учудваше на странната изобретателност и безстрашие на Иво да помага по всякакъв начин на идващите при него партизани, които приютяваше под сеновала, и на тези, които бяха горе, в планината. Веднъж Иво бе отсъствал повече от две недели. Беше се сбогувал с всички познати и каза, че отива на село да види леля си, която го била отгледала от малък. Но когато се върна, за първи път бе плакал пред Ясна, захлупил главата си върху дланите, сложени на масата. – Николай ли? – в смъртен страх запита тя, едва не изгубила съзнание. – Не, той е жив. Тя отдъхна облекчено и тогава видя, че за тези седмици косите при слепите му очи бяха станали посребрени...